Фридрих Ницше "Тъй рече Заратустра" - Философията на живота

Фридрих  Ницше създава едно екстравагантно по своята форма, а още повече по съдържание литературно-философско наследство. Наричан още приживе "властелин на умовете” философът остава в историята като мислител, чиито идеи се възприемат в най-различна културна среда и получават най-различни често противоречащи си тълкувания. За свой единомишленик го смятат либерални интелектуалци, фашисти, комунисти, теолози, атеисти и представители на много други направления. Това става както поради огромното влияние, което Ницше печели с точните си диагнози за съвременната му европейска култура, така и поради особената форма за философски анализ, а именно митът, позволяващ свобода на тълкуването и творчество на самия читател. Образец за това митотворчество представлява епохалното произведение на Ницше “Тъй рече Заратустра”. То е написано в античен хекзаметър и няма нищо общо с абстрактния и назидателен език на стандартните философски съчинения.
Митът може да преодолее противоречието между отчужденото абстрактно мислене и естествения живот. "Само хоризонтът, преустроен на основата на мита може да доведе цяло културно движение към завършеност. Митическите образи трябва да станат невидими вездесъщи демонически стражи, под чиято охрана растат младите умове и под знака на които мъжът проверява и оценява своя живот и своята борба, и даже самата държава няма по-силни неписани закони от митическия фундамент” – пише  Ницше.
Универсалната функция на мита се корени не само в ролята му за културното развитие, но и в обхвата на философско обобщение, позволяващи синтетично единство на смисъла, достъпно за изкуството и трудно постижимо  чрез абстрактните понятия на класическата философия.
В "Тъй рече Заратустра" откриваме цяла палитра от символи на източната мъдрост, философия и религия, които наред с евангелската семантика  и  духа на античността, обуславят особения колорит, въздействие и уникалната по характера си мисловно-поетична Вселена на Ницше, изразена в “Тъй рече Заратустра”.
Особено внимание заслужава обръщането на немския философ към ду­ха на източната мъдрост. Според думите на Бхагван Шри Раджниш Ницше представля­ва един йога в културно-историческата плът на европейската цивилизация, така както Св. Франциск от Асизи е един Буда на Средновековна Европа. В периода на своето умствено затъмнение /или просветление?/ Ницше пи­ше, че е прероден Буда. Известно е отношението на неговия предшестве­ник и наставник /за определен период от време/ Артур Шопенхауер към будизма, чиято положителна ориентация към достигане на  нир­вана става предмет на ожесточена дискусия и скъсване между тях.
Няма съмнение, че изборът на името Заратустра, носещ ясната отправка към учението на зороастризма всъщност представлява напълно конкретно пос­лание към читателя. Редица от символите, появяващи се в "3аратустра", имат свой собствен живот и  произход.  Сходството  им с източната култура обуславя стремежа на Ницше да изгради мисловна алтернатива на европейската духовност.
Книгата “Тъй рече Заратустра” ни насочва към един типичен елемент на източната духовна практика - самотата, оттеглянето, самопознанието. Махавира също напуска света за 10 години. В контекста на тази тради­ция усамотяването не означава отричане, а представлява тех­ника на самопознание, достигане на автентичност, опознаване на Върховното “Аз”. 
Прави впечатление, че няколко реда в Заратустровия Предислов са буквално наситени със символи, твърде убедително свидетелствуващи за пророческата мощ на Заратустра. Това е и обръщението му към слънцето – старият египетски символ, както и животните: орелът носител на мощта, свободата и проницателността, мъдрата змия, съединила се с вечния си враг заради компанията на Заратустра. Самият пророк се появява в една особена роля - ролята на раздаващия духовност - символ, който откриваме както в християнството, така и в будизма. Христос казва:"Блажени са нищите духом - тяхно е царството небес­но" - фраза, която може да бъде изтълкувана така "Блажени са бедните на собствен дух, защото са богати на дух Божий", т. е. раздали собствената си духовност на хората, те се изпълнят с вдъхновение от трансцендентното. В будизма раздаващият мъдрост е Бодхисатва - този, който е постигнал Нирвана и е прекрачил в отвъдното, но се връща обратно за да помогне за просветлението и на останалите хора. Ключовата роля на този символ за съдържанието на книгата проличава от обстоятелството, че Заратустра е съпоставен с об­раза на светеца, един постоянен обект на ницшевите негативни квалификации. Светецът представлява един от типичните феномени на европейската култура, която превръща своите комплекси в ценности и сакрализира човешката слабост. Светецът е неудачникът, разочарован от обществото, защото не е успял да осъществи амбициите си, заобичал Бога, защото е намразил човешкия род. Отказал се на пръв поглед от своите желания и стремежи, той се отдава на аскетизъм, служи на Бога, но фактически е изместил ал­чността си и страстта си в сферата на духовността: не достигнал власт, богатство, привилегии, той се опитва да завоюва отново почитта на об­ществото а също така да спечели привилегии от самото божество. Според Ницше "святостта" представлява яс­но свидетелство за извратеността на европейската цивилизация, за нейна­та морална и интелектуална непълноценност.
Съпоставката между Заратустра и християнския светец всъщност актуализира значението на свързаната с пророка символика като алтернатива на съществуващия начин на живот и нрави.
В “Тъй  рече  Заратустра” се среща още един съществен символ - залезът на Заратустра. Много често залезът се отъждествява в смъртта, но тук, става ду­ма не за физическа смърт, а за елиминиране на социалното "Аз" , на "Супер-Егото", както би го нарекъл Зигмунд Фройд, за освобождаване от егоистичните импулси, чрез стимулирането на които обществото манипули­ра човека. Чрез освобождаване от идентификация, човекът преодолява подчинението, наложено от обществото и се връща към източника на живота, към битието, непосредствено дадено му като воля, като жизнен порив.
"Залезът, смъртта на социалния егоцентризъм представлява една истинска пълнота на съществуването, екстаз, в който човек се отваря за свободата и се отъждествява с Бога. Тук откриваме една идея, която Ницше в ранния период на своето творчество нарича "дионисиевско" начало: освобождаване на инстинктите, на вездесъщата воля към мощ, сливането на човека й безкрайността на Все­лената. Този принцип е противопоставен на "аполоновото" начало, обусловено от естетическия вкус като разумно чувство за мярка. В този смисъл "залязващият" Заратустра вече носи практическата реализа­ция на дионисиевия идеал, той вече е свободен и готов да раздаде свет­лината на освободения си дух.
Трябва да се обърне внимание, че в “Заратустра” Ницше разг­лежда категорията "Аз" в два аспекта: като социализирано "Его"/съвкупност от обществени отношения/, което трябва да бъде отхвърлено, и като "самосъщо", представляващо автентичната природа на човека и непокварено от рационалното мислене, общоприетия морал и социална роля. Това безсъзнателно "самосъщо" е носител на индивидуалната воля и чрез своята еманципация достига съвършенство у отделни човешки екземпляр.
Най-впечатляващият “симптом” на това освобождение е новината за смъртта на Бога, обезсмислила съществуването на светеца, обезсмисляща всички представи за ценностите, ръководили поведението на хората в цивилизованото общество. Тук несъмнено Ницшевият патос, анихилиращ институционалната религия и утилитарните религиозни представи черпи вдъхновение от религиозната практика на Изтока и по-специално от будизма. Тъкмо будистката традиция отхвърля субстанциалния Бог, издигай­ки на негово място просветления човек, чиято мощ представлява и добротата, и съвършенството, и любовта.
Мисията, която Свръхчовекът носи на земята представлява преоценката, на всички стойности, необходима според Ницше за лечение на болната цивилиза­ция. Най-напред, по думите на Заратустра, тази преоценка започва с еманци­пацията на телесното начало, потискано в течение на векове в името на ня­какво духовно съвършенство. Погледната отблизо, обаче, тази духовност се оказва стадна посредственост, подчинение на една лицемерна псевдонравственост, сублимация на неосъществени мечти и изтласкани комплекси, надеж­да за компенсации в отвъдното. Според Ницше, умъртвяването на телесното не е нищо друго освен пренасяне на жаждата за насилие върху самия себе си, когато упражняването му върху други хора е невъзможно. По този начин властимащите укротяват терористичните въжделения на масите.
Мотив за преоценка на стойностите представлява необходимостта човеш­кото щастие да оправдае самия живот, то да бъде адекватно на цялата пълнота на битието.
В много свои произведения Ницше говори за лицемерието на християнския морал, в чието практическо приложение любовта към ближния е просто фикция, прикриваща желанието на посредствения човек да се слее с масата, да се скрие в нея. Истинската любов е саможертва и именно като такава не е по силите на пос­редствения, нито би се вписала в представите за добрия тон. Това е свръхчовешко предизвикателство към масата. Затова Нищше е бли­зък до идеята, че единственият свръхчовек в историята е Иисус Христос»
В книгата  “Тъй  рече  Заратустра” изключително дълбок смисъл ще открием в определението за човека като "въже, опнато между звяра и свръхчовека - въже над пропаст".   Това определение дава представата за несигурността и смъртта като необходими условия за възвишаването на човека. Когато се опитваме да задържим едно явление, да постигнем максимална си­гурност в него, ние умъртвяваме реалността. Тогава, когато с нея не мо­же,да се случи нищо, тя ни затваря и поробва в един кръг на безкрайна монотонност. По същия начин безсмъртието гарантира монотонен порядък във Вселената, отсъствие на движение и невъзможност за живот – небитие.
Свръхчовекът е най-значимият символ на ницшевата морална философия – връх на човешката еволюция, чийто низш вид е преодолял самия себе си, създавайки висшия. Свръхчовекът не признава външни норми и ценности, той ги създава.  Висшето състояние на човешкия род настъпва когато се разкрие лицемерието на господствуващия в обществото морал. Свръхчовекът не служи на нищо и на никого. Той  не се подчинява на никаква идеология, наука или религия, запазвайки своята независимост, поставяйки ценността на своята воля над тях. Той е творец, обладаващ воля да създаде света, скрижалите на ценностите и законите.
Висшият човек не се бои от страданието. Той ги приема с наслаждение, за да утвърди своята сила и го преодолее.
Волята за мощ е воля за красота. Свръхчовек твори света и самия себе си като произведение на изкуството, създавайки култура с живота и съдбата си.
Свръхчовекът идва на мястото на Бога.   В  книгата  “Тъй  рече  Заратустра”  Ницше  пише: “Красотата на Свръхчовека ми се яви като сянка. О, братя мои! Какво са за мен вече боговете!” “Къде е Бог? – възкликна той – Аз ще ви кажа! Ние го убихме – вие и аз! Всички ние сме негови убийци! … Бог умря! Бог е мъртъв! И ние го умъртвихме!”.
Ницше иска да даде едно ново съдържание   на  моралните и  духовни ценности. Той  не  отрича морала, а жадува стремителното разгръщане и издигане на всичко силно, уникално и красиво, чрез което съвременното човечество би прераснало в едно по висше качество.
С една дума: на мястото на социалния идеал, който произлиза от низините на човечеството, той поставя един човешки, което може да зависи само от висшето развитие на човечеството, значи от онези висши и фини екземпляри, които могат да бъдат гарантите и водачите на това развитие.
Това значи е твърде недооценения, съвсем прост смисъл на “свръхчовека” - че Ницше не смята нашия род за неизменен, а за нуждаещ се от допълнително развитие; свръхчовекът е само името на онова по-висше стъпало на самия човека.
Ето някои основни идеи, произтичащи от тази мисловна нагласа на философа:
Християнството е отрицание на живота. То е противник на естественото и природното. Лицемерието е основната черта на християнския морал. Победата на моралните идеали на християнството се постига с помощта на същите безнравствени средства както всяка победа: насилие, лъжа, клевета, несправедливост. “Християнската църква не е оставила нищо недокоснато от своето разложение, тя направи от всяка ценност негодност, от всяка истина – лъжа, от всяка честност – душевна низост”. Въпреки острите атаки отношението на Ницше към християнството е твърде сложно. Неговата безпощадна критика всъщност се отнася не толкова до автентичната християнска религия, колкото до църковната практика и ролята на църквата като социален институт.
Църквата е извратила идеите на християнството. “Няма нищо по-нехристиянско от църковните вулгаризации – олицетворения бог, “царството божие”, което приближава царството небесно в отвъдния свят, “сина божи” в качеството му на втори ипостас на Троицата. Всичко това е, простете за израза, - юмрук в окото – и то в какво око! -  на Евангелието.  Всичко това е световноисторическа цинична гавра със  символите"” Ницше често противопоставя Христос на църквата: "“християнското е само в практическото поведение, в живот, подобен на този, който е водил разпнатия.”
Всъщност, автентичното християнство приема живота като замисъл на творението. По тази начин църковната практика и масовото религиозно съзнание са отнели една от фундаменталните евангелски идеи – свободният избор като основа на морала -  което е в пълно съответствие с духа на ницшевата философия. Такова съответствие виждаме и в морала на Свръхчовека, откриващ божественото в себе си, превръщащ се в Богочовек. Освен това, самопреодоляването, превишаването на житейските рамки, сливането  на индивидуалното с вечното – това е една идея на Ницше, импонираща на християнската философия.
Същността на живота е във волята. “Животът се стреми към максимум на чувството за власт”. За разлика от от А. Шопенхауер, предполагащ волята като единен принцип, Ницше формулира идеята за  плурализъм на индивидуалните воли, признаване на множество конкуриращи центрове на духовните сили. Терминът “власт” не отразява точно смисъла на употребеното, което означава “мощ” и много често се налага политическо тълкувание, което е погрешно.
Животът лежи от другата страна на противоречието материя – дух. Според немския философ животът е единна неразчленима същност, синтезираща материята и духа. “Като се отказваме от понятията “субект” и “обект”, ние се отказваме също и от понятието “субстанция”, а следователно и от всички негови различни модификации като например, “материя”, “дух” и други хипотетични същности.
Атомът е субективна фикция. Ницше твърди, че светът не може да бъде сведен до атома, но в най-добрия случай чрез “атом” означаваме индивидуалността  всеки “център на сила”, който конструира целия останал свят.
Понятието движение няма смисъл. То е превод от света на волята на езика на видимите неща – “света за окото”. Нямат смисъл и понятията “сила”, “привличане”, “отблъскване” – това са фикции, ако не ги обясним чрез воля и намерение. Вместо “движение” Ницше предпочита термина “ставане”, изразяващ относителността на нещата.
В света няма материални неща сами по себе си.  Ако отстраним внесените от нас понятия за число, дейност, движение, сила, то  “няма да има неща, а ще останат динамически количества, намиращи се в някакво отношение на напрегнатост с всички останали динамически количества: същността им се състои в отношението към всички други количества, в тяхното “въздействие” върху тях.
Еволюцията не е прогрес. “Първо положение: човекът като вид не прогресира. Наистина, достигат се по-високи типове, но те не се съхраняват.  Равнището на вида не се издига. Второ положение: човекът като вид не представлява прогрес по сравнение с някакво друго животно. Целият растителен и животински свят не се развива от низше към висше”.
Същността на нещото е само мнение за него. Относителността на нещата и липсата на субстанциалната устойчивост свежда познанието до изработване на полезни за субекта фикции, които му помагат да оцелее и реализира своята воля за мощ.
Познание и живот са едно и също. Ако имаме пред себе си умозрителни учения, за да ги разберем, трябва да покажем “какви инстинкти са действували зад кулисите у тези чисти теоретици”.
          Логиката е свързана с допускането на  абсолютно тъждествени случаи. Според Ницше такива няма, следователно, аксиомите на логиката са фикции. Фактически логиката има значение /като геометрия и аритметика/ само по отношение на измислени същности, които ние сме създали. Логиката е опит да се разбере действителният свят по някаква създадена от нас схема на съществуващото, по-точно: да го направи по-достъпен за формулировка, за изчисляване. Този извод е свързан с вътрешния смисъл на ницшевата философия – защитата на индивидуалността от унифицирането, на което логическото мислене подлага всяко уникално преживяване.
Доброто и злото не съществуват сами по себе си, те са резултат от човешката оценка на събитията. “Аморализмът” всъщност означава отхвърляне на всякаква съществуваща извън човека морална принуда. “Няма морални явления, има морални интерпретации”. Добро е това, което е добро за живота.  Ницше поставя центъра на морала върху единствено признатата от него обективна основа – живота. Същност на този живот е волята за мощ, жизнеутвърждаващата сила, която прави човека творец и движи културата напред. Пълнотата на живота, силните емоции и страсти, способността да се поеме риск, борбата стоят, според философа, над разумността, полезността, любовта към ближния, идеалите, святостта, прикриващи безсилието, страха, неспособността за борба.
Център на моралната философия е личността. “Благодатната душа приема факта на своя егоизъм без ни най-малко съмнение, като нещо основно в първоначалния закон на нещата.
Човекът трябва да бъде верен на себе си. Изключително важно е, твърди философът, човекът да запази своята собствена природа, да действа съобразно своето “Аз”, своите чувства и стремежи, а не по външни подбуди или “общочовешки” цели. Истината не е външно познание, а самореализация.
Моралът е два вида: робски и аристократичен. Робския морал е морал на масата. Това е израз на стадна воля, враждебна на всичко различно от общите норми и стоящо над посредствеността. Това е морал на слабия, неспособен да се разпореди с живота си. Мислителят открива в него самочувствието на “нещастния човек”, недоволен от съдбата си, но лишен от собствена воля, търсещ  закрила в безличната маса и жертвуващ личността си заради подаяние. Това е морал, подчинен на материалните потребности и враждебен на всяка култура, свобода и духовност.  “Ако ти си съзидаващ , ти принадлежиш към свободните, ако си приемащ форми, ти си техен роб и оръдие”.
Въпреки  неприязненото отношение на Ницше към Хегел ние откриваме несъмнено сходство с неговата идея за двата типа съзнание: “господството” и “робството”, изразена във “Феноменологията на духа”.
Аристократичният морал има в основата си свободата. Тази свобода не се дава по право, а трябва да се завоюва. Тя стои по-високо от човешкото щастие. “Освободилият се човек, още повече освободилият се дух отхвърля това презрено здраве, за което мечтаят търгашите, християните, кравите, жените, англичаните и другите демократи…  Висшият тип свободни хора следва да се търси там, където се налага да се преодоляват най-силните препятствия: на пет крачки от тиранията, до самия извор на заплашващо робства.” Свободният човек не хленчи пред съдбата, а я приема такава, каквато е, защото има достатъчно сила, за да преодолее всякакви трудности. В същото време той гледа на своя живот като на нещо, което постоянно трябва да бъде превишавано – високите цели изискват самопреодоляване, усъвършенствуване.
“Заратустра” известява една от екстравагантните идеи  - идеята на Вечното възвръщане. Обоснованието на тази  идея  е  следното е: Количеството на сила е определено, няма нищо безконечно… Следователно числото на положенията, измененията и комбинациите и развитието на тази сила е чудовищно голямо и практическо “необозримо”, обаче, във всеки случай, определено не е безкрайно…. Но доколкото времето, в течение на което вселената използва тази сила, е безкрайно … до настоящия момент вече е протекла  безкрайност, т. е. всяко възможно развитие вече е трябвало да се осъществи. Следователно, наблюдаваното развитие трябва да е повторение”.
В наукообразна форма Ницше въвежда един фундаментален мит, онтологически поддържащ моралната му философия. Той смята, че необходимостта да изживееш отново живота си е много по-трудна от смъртта. Трябва да си казал “да” на своя живот, за да имаш сили отново  да го изтърпиш. Това е своеобразен вариант на християнската идея за безсмъртието на душата. Ще припомним, че в “Откровението на Йоан” се говори именно за събуждането на мъртвите. Вечното възвръщане означава единството между човека и битието, победата на живота над страданието. От друга страна, този мит олицетворява онтологическото  единство на света.
В  “Тъй  рече  Заратустра” Ницше поставя по един радикален начин принципно нови проблеми пред философската мисъл. Остротата, с която той се противопоставя на традиционните представи, отвращението му от системността, многозначността и вътрешната противоречивост, характерни за неговия стил, създават условия за най-различни тълкувания. Въпреки своята сложност, непоследователност, не винаги понятна художествена символика и екстремални изводи, поставящи под въпрос изходните принципи, Ницшевата философия, проправя пътя за модерното мислене на ХХ век.

В. ДИЛТАЙ, Г. ЗИМЕЛ, М. ШЕЛЕР

Тези мислители се стремят да превърнат ницшевите идеи в културна и академична традиция. В. Дилтай се стреми да намери във философията на живота методология за науките, изучаващи човешкия дух, основаваща се върху духовната жизненост, непосредственото изживяване и разбиране. Такъв метод според него е херменевтиката, основан върху вживяване в събитията и историческите текстове.
Г. Зимел концентрира вниманието си върху кризата в европейската култура. Основите на тази криза той открива в противоречието между живота и разума, между живота и неговите духовни прояви. Негова цел е формулирането на висши ценности, изхождащи от личността, съразмерни с волята за власт – аристократична алтернатива на колективизма. За разлика от Ницше Зимел приема идеята за Бога като положителна. Според него религиозните потребности и антропологическите корени на религията, основани върху любовта са обществено необходими независимо от това дали Бог съществува.
М. Шелер. Този оригинален и колоритен мислител съумява не само да даде коректна философска интерпретация на създадените от Ницше литературни  образи, но да ги преосмисли в контекста на цялостната философска традиция на Хусерл, “икономическата философия” на Маркс, католическата християнска доктрина, създавайки цялостно учение за човека.  Забележително е, че папа Йоан Павел II посочва Шелеровата етика като средство за създаване на непротиворечива християнска етика. Именно М. Шелер в най-голяма степен открива  рационалния смисъл на Ницшевите идеи -–точно там, където другите виждат противоречия или художествени фантазии.
Въпроси: